Череша с алени сърца

Публикувам пълния текст на разказа "Череша с алени сърца", част от сборника „Самотните вятърни мелници“ (1969 г.) на Станислав Стратиев.

Разказ на Стратиев е втората част на изпита за елитни гимназии и не е включен в програмата по български език и литература в прогимназиалния курс.

Станислав Стратиев (псевдоним на Станко Стратиев Миладинов) е български писател и драматург. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1968 г. През 1964–1968 г. е редактор във в. „Народна младеж“ а през 1968–1975 г. работи във в. „Стършел“. От 1975 г. е драматург на Държавния сатиричен театър в София. За пръв път Станислав Стратиев публикува през 1958 г. във в. ”Средношколско знаме”. Сътрудничи с разкази и фейлетони на вестниците „Народна младеж”, „Стършел”, „Пулс”, „Стандарт”, „24 часа” и на списанията „Родна реч”, „Пламък”, „Септември”, „Театър”. Дебютът му в прозата с книгата „Самотните вятърни мелници” през 1969 г. е посрещнат възторжено от критиката.

Ето и самия текст на раказа:

Преди години, когато бях малък, на нашата улица живееше един Човек,
който никога не лъжеше.
Неговата къща беше малка, боядисана в зелено, и в нея живееше само той.
В двора имаше череша, която цъфтеше с бели цветове и единствена от
всички череши в квартала оставаше непокътната, когато зрееше.
Човекът имаше и голям червен петел. Той спеше на черешата и през
пролетта изглеждаше, че отрупаната с бял цвят череша има голямо алено
сърце.
Цялата улица познаваше този Човек, който кръщаваше децата на всички и
на сватбите седеше винаги в средата на трапезата.
Единствената стая на къщата му беше пълна с картини – бели скали и
жълти цветове, сребристи риби, мълчаливи лодки, изтеглени далече на
брега, лицето на Атанас Лудия…
Улицата много го уважаваше, а ние, децата, защо не отиде в цирка да се
показва като онзи, който тежи триста килограма и от панталоните му
може да се направи корабно платно.
- Насам, народе! Големият атракцион, невиждан номер, единствен по рода
си – Човек, който н и к о г а не лъже!!!
Вечер, когато слънцето си отиваше и всичко ставаше неясно в червената
мъгла, той сядаше в двора и говореше с петела. За какво говореха
двамата, никой не знаеше. Само веднъж чухме как той попита петела:
- Е, какво ще кажеш? Какво ще кажеш на това?
Един ден петелът изчезна. Когато човекът се прибра вечерта и го
потърси, на черешата го нямаше. Човекът, който никога не лъжеше,
претърси двора, но не го откри. Тогава седна пак на старото си място и
се загледа в звездите.
Когато хората от улицата разбраха, че петела го няма, започнаха да
мислят кой ли го е откраднал. Ясно беше, че не е човек от нашата
улица. Но пък можеше да бъде и от нашата и това най-много тревожеше
хората.
- Просто се е изгубил някъде – казваше им Човекът. – Не се безпокойте
толкова за един петел.
Но улицата непривично стихна и от различните й краища ревнаха деца.
Бащите, които ги биеха, не знаеха защо го правят, но чувстваха, че
нещо трябва да се направи.
Нощта, която настъпи после, беше тъмна, нямаше ни месец, ни звезди,
сигурно някой ги беше откраднал и тях.
Не се чуваха виковете на децата, които всяка вечер играеха на
„стражари и апаши" или прикрепяха котки към тенекии.
Братята чехлари не пуснаха грамофона с циганските песни, а Кольо
Бръснаря не излезе пак на средата на улицата по пижама и по чехли,
направени от двамата братя, и не ги руга както винаги, че по цяла нощ
въртят грамофона. Той постоя малко на улицата до вратата, погледна към
двора на братята, ослуша се и като въздъхна със съжаление, се прибра
вкъщи. Той обичаше циганските песни.
На другия ден съседите отлява занесоха на Човека един червен петел и
казаха, че са го намерили в техния двор при кокошките.
Човекът каза, че не е неговият петел, но те го уверявах, че е
неговият, само бил малко изменен, защото бил престоял една нощ сред
кокошки.
- И ти да престоиш една нощ при кокошки – казаха те, – после няма да
можем да те познаем.
Оставиха петела и тъкмо си тръгваха, съседите отдясно донесоха още
един червен петел и казаха, че бил се качил на тяхната черница.
- Стои на черницата и яде черници – обясняваха те. – Но когато се
наяде, много натежа и ние го хванахме.
- Бягаше, бягаше – викаха още от вратата двамата братя, които правеха
чехли, – ама не може да избяга! На нас заек не може да ни избяга, та
твоят петел ли!…
До вечерта в двора на Човека, който никога не лъжеше, където имаше
само една череша, се събраха единайсет петела.
Големи, червени и важни.
Хората ги качиха всичките на черешата и черешата стана с единайсет
големи алени сърца.
Вечерта мъжете отидоха да пият бира при бай Милан по случай
завръщането на петела и всеки претендираше, че истинския петел е
именно този, който е отнесъл той.
А на другата вечер петелът на Човека, който никога не лъжеше, се
върна. Щастлив, Човекът стоеше на двора и връщаше обратно петлите на
хората от улицата.
Всички се радваха, че петелът се е намерил.
Само аз не знаех какво да мисля за Човека, който никога не лъжеше,
защото сутринта го бях видял да купува от пазара един голям червен
петел.
Но не мислих дълго, защото трябваше да вървим да берем череши от двора
на железничаря.
Когато се връщахме с виолетови лица от черешите, Човекът седеше на
двора и говореше с петела, на улицата гърмяха цигански песни, а Кольо
Бръснаря беше излязъл на средата на улицата по пижама и чехли и
ругаеше двамата братя чехлари, които по цяла нощ въртят грамофона.