Поня навремето първата подобна статия, която процетох за фриски в Камчатка, в уйкенд притурката на Financial times, How to spend it. Е, 10 години по-късно и ние стигнахме до там ;)
Приготовленията за тази експедиция започнаха преди повече от година на другия край на земята на +9 ч разлика. В Канада някой спомена Камчатка. Факт е, че от споменаването на това място от малобройната ни група окапаха 3-ма, но те си имат своето оправдание - професионална ангажираност, японска радиация, страх или както искате го наречете.
Виж галерия
И така в продължение на година се започна: визи, самолетни резервации, ровене в нета, екипировка, раздумки и т.н. И когато в уречения ден рано сутринта тамошно време в края на полета Москва - Петропавловск Камчатски стюардесата ме буди с молба да отворя капака на прозореца, разбирам, че не сме сбъркали. Самолетът на "Аерофлот" се снижава, летейки успоредно на димящия кратер на вулкана Клучевски - 4750 м. Никога не съм се разсънвал толкова бързо!
Летището и самият град Петропавловск Камчатски биха били предмет на отделна история с доста сюрреалистичен сюжет, но за това друг път. Единственото, което мога да кажа, е, че вече няма да се оплаквам от дупките в София. Онези в североизточния край на Великата Рус ги бият с много диаметър и дълбочина.
Първият ден е опознавателен, но дотолкова, че принципно тренираните ми крака поддават. Правим 12 спускания с общо над 10 000 вертикални метра в района на вулкана Авачински. Времето не е върхът на сладоледа, но за сметка на това снега си го бива.
Следващата сутрин за мен започва в 5 ч със силни болки в краката независимо от количеството аспирин, кисненето в руската баня и едночасовия масаж само на долните крайници. Молбите ни за време на няколко езика очевидно са чути и разбрани: кристално, светлосиньо небе и слънце като от детска рисунка, - 9 градуса, чудовищно стръмни и високи, почти отвесни склонове и "пудра", ама ужасно много и дълбока "пудра". Тази, заради която летяхме 13 часа до края на света, тази, на която се точихме цяла година. На фона на два стърчащи вулканични комина, единият от които е на близо 5000 м надморска височина, другият по-нисък, но за сметка на това с по-широк кратер, започваме първите спускания.
Краката ми горят от болка, но за това се сещам едва в хеликоптера в петте или седемте минути, за коитотой ни качва на поредния зъбер. Там горе дъхът ми така или иначе спира, та краката са ми най-малкият проблем.
Тия пилоти наистина са като по филмите. Облечени са точно като “лошите” руснаци от стар филм за Рамбо, с военни униформи, излъчват попско спокойствие, а в същото време правят изпълнения на пилоти от отбора на "Ред Бул" по въздушна акробатика - суперизвратени магьосници. Стоварват ни на места, на които, летейки отгоре, ми се струва, че щека не можеш да забиеш. Надолу е отвесно. Всички за това сме дошли и никой не се оплаква. Стискам зъби заради болките в краката и се почва носене, снежна прах навсякъде, пръска ти се в очилата, прежуля ти лицето, намира си път във врата ти, краката парят от болка, но спиране няма, това е нирваната, все едно си в море от прах за пране.
От време на време ме застига някоя буца сняг, отсечена от самия теб, поглеждам яза милисекунда с периферията на окото и тайничко започвам да се моля да не набере скорост и мощ. В този миг се замислям дали съм освободил ръчката на раницата с ABS. Това е балон на принципа на еърбег, който активирам посредством издърпване на една ръчка от раницата, намираща се на лявото ми рамо. В случай че тръгне лавина и попадна в нея, ABS ще ме държи на повърхността или няма да позволи бъда заровен надълбоко.
Не знам дали ви казах, но краката ме болят ужасно, а спусканията стават кое от кое по-хард и по-екстрийм.
На другия ден времето е копи/пейст от предния ден. По-късметлийско не сме си го и представяли. Излитаме в 9 ч, все едно вече сме с редовен полет. Мислим, че вече сме се наситили на гледки и преживявания, но уви.
Започват спускания по склонове, чийто релеф мога единствено да оприлича като взет назаем от луната . И наистина - представете си кадри оттам, ама в негатив, който е изцяло бял. След това го наклонете на 75 градуса. Поръсете го с 5 метра прах за пране. Ей по такива склонове се носим, и то с километри.
Ако искаш да знаеш дали един ден е бил добър за хелиски, то трябва да разбереш колко метра vertical drop си минал. Над 7000 м за един ден е просто чудесно. Нашият ден обаче завършва с 16 000 м., което ще рече, че сме слезли почти два пъти от Еверест до нивото на Индийския океан. Този ден изминаваме 80 км (това е разстоянието от София до Пазарджик) само по "пудра" - недокоснат пухкав сняг само по девствени склонове. Прекарваме общо 10 часа в планината, като средно сме се движили с 57км/ч. Всичката тази информация надлежно е свалена от специалните ми очила ала Джеймс Бонд с вграден GPS, незабравим подарък от Ицо Манов-Тавана.
И точно когато си мисля, че няма вече какво да ме изненада в пейзажа, кацаме на един зъбер, от който отвесно се вижда залив на Тихия океан, ама ей така, все едно ти е в краката. Като че ли си на балкона на много висок етаж в някой хотел на първа линия на морето, ама наоколо има 5 метра сняг. Спускам се надолу, почти отвесно, свличам сняг със ските и той пада в океана. Толкова е стръмно, но като набера скорост, си казвам: какво пък толкова, най-много да пльосна в океана. Спирам ските със зор на 15 метра от водата, там, където нашата желязна птица с перка си бе избрала място за обяд.
Докато сваля ските, някои вече са успели да се разхвърлят и да се потопят с юнашки вик в 6-градусовите води на Тихия океан, на място, където може би часове преди нас лавина се беше спряла в океана и количество разпръснати снежни буци се виждаха под водата. Следва поредният пикник - горещ бульон, сьомга, ама с кървавочервен цвят, колбаси, сирена, руски черен хляб и сурови зеленчуци. За десерт бисквити, черен шоколад и чай.
Денят тепърва започва, а ние сме се разцепили от каране. Дали ме болят краката ли? Не са спирали. Според мен са ме обявили за терорист и само си търсят повод да ме предадат на някого, и то дори без награда. Всяко мускулно влакно на бедрата ми е обявило революция и джихад едновремено и се бунтува яростно като несправедливо задържан арестант, чиито законни24 часа зад решетките задържане са изтекли. Следват още суперкрасиви спускания на фона на Тихия океан. Усещаме, че караме по изстинала лава, завита с 5-метров юрган от сняг. На места се виждаше как скалите дишат и дори пара излиза от тях.
След това не само летим над кратера на действащ вулкан, бълващ тонове пара и кои знае какво още, носещ звучно име като на генерал от Червената армия - Мутковский, но и кацаме на ръба му. Започва спускане, което няма как да се забрави. Всичко около мен е в пара, минавам през топли облаци, мирише на сяра. Карам ски, а все едно съм в парна баня.
Допреди 2 години на дъното на вулкана е имало езеро, което обаче при поредната вулканична или сеизмична дейност в района е изтекло през отворилия се процеп в кратера. На това бивше дъно сега ни чака хеликоптерът. Снегът е с жълтеникав оттенък, не съм го пробвал на вкус, защото знам основното правило в планината: никога не яж жълт сняг! Но това жълто е от друго. Парата, която бълва вулканът, ведно с всичките си елементи от таблицата на Менделеев полепва по снега, придавайки му чудноват цвят.
Остава последно спускане към типично руско селце с не повече от 10 къщи. Правим си барбекю на снега. Хеликоптерът е кацнал до един естествен огромен вир, образуван от термален извор. Събличам се и цопвам в 40-градусовата натурална вана. Мисля, че това е моментът, в който крачетата ми гласно ми благодарят и може би дори малко ми простили. Миризма на сяра се преплита с тази на печащи се калмари. Заобиколен от 3-4 м сняг, лежа във водата, наблюдавам я откъде извира и премислям всеки момент от деня. Часът е 7 вечерта, а слънцето пече, все едно е 2.
На връщане към хотела на никого не му е до приказки или майтапи. Всеки се е умислил и с блажена усмивка си припомня моменти и гледки от деня. Накрая пляскхме на целия екипаж и най-вече на водачите. Някой от руснаците домъква огромен 10-килограмов камчатски рак за вечеря. Дали е бил радиационен, ще разберем, ако се прибера с поникнала коса или поне светя в тъмното.
Дали споменах, че ме болят краката?!
СТОЯН РЪТКОВ
в-к 24 часа
Понеделник, 30-ти Януари 2012
Приготовленията за тази експедиция започнаха преди повече от година на другия край на земята на +9 ч разлика. В Канада някой спомена Камчатка. Факт е, че от споменаването на това място от малобройната ни група окапаха 3-ма, но те си имат своето оправдание - професионална ангажираност, японска радиация, страх или както искате го наречете.
Виж галерия
И така в продължение на година се започна: визи, самолетни резервации, ровене в нета, екипировка, раздумки и т.н. И когато в уречения ден рано сутринта тамошно време в края на полета Москва - Петропавловск Камчатски стюардесата ме буди с молба да отворя капака на прозореца, разбирам, че не сме сбъркали. Самолетът на "Аерофлот" се снижава, летейки успоредно на димящия кратер на вулкана Клучевски - 4750 м. Никога не съм се разсънвал толкова бързо!
Летището и самият град Петропавловск Камчатски биха били предмет на отделна история с доста сюрреалистичен сюжет, но за това друг път. Единственото, което мога да кажа, е, че вече няма да се оплаквам от дупките в София. Онези в североизточния край на Великата Рус ги бият с много диаметър и дълбочина.
Първият ден е опознавателен, но дотолкова, че принципно тренираните ми крака поддават. Правим 12 спускания с общо над 10 000 вертикални метра в района на вулкана Авачински. Времето не е върхът на сладоледа, но за сметка на това снега си го бива.
Следващата сутрин за мен започва в 5 ч със силни болки в краката независимо от количеството аспирин, кисненето в руската баня и едночасовия масаж само на долните крайници. Молбите ни за време на няколко езика очевидно са чути и разбрани: кристално, светлосиньо небе и слънце като от детска рисунка, - 9 градуса, чудовищно стръмни и високи, почти отвесни склонове и "пудра", ама ужасно много и дълбока "пудра". Тази, заради която летяхме 13 часа до края на света, тази, на която се точихме цяла година. На фона на два стърчащи вулканични комина, единият от които е на близо 5000 м надморска височина, другият по-нисък, но за сметка на това с по-широк кратер, започваме първите спускания.
Краката ми горят от болка, но за това се сещам едва в хеликоптера в петте или седемте минути, за коитотой ни качва на поредния зъбер. Там горе дъхът ми така или иначе спира, та краката са ми най-малкият проблем.
Тия пилоти наистина са като по филмите. Облечени са точно като “лошите” руснаци от стар филм за Рамбо, с военни униформи, излъчват попско спокойствие, а в същото време правят изпълнения на пилоти от отбора на "Ред Бул" по въздушна акробатика - суперизвратени магьосници. Стоварват ни на места, на които, летейки отгоре, ми се струва, че щека не можеш да забиеш. Надолу е отвесно. Всички за това сме дошли и никой не се оплаква. Стискам зъби заради болките в краката и се почва носене, снежна прах навсякъде, пръска ти се в очилата, прежуля ти лицето, намира си път във врата ти, краката парят от болка, но спиране няма, това е нирваната, все едно си в море от прах за пране.
От време на време ме застига някоя буца сняг, отсечена от самия теб, поглеждам яза милисекунда с периферията на окото и тайничко започвам да се моля да не набере скорост и мощ. В този миг се замислям дали съм освободил ръчката на раницата с ABS. Това е балон на принципа на еърбег, който активирам посредством издърпване на една ръчка от раницата, намираща се на лявото ми рамо. В случай че тръгне лавина и попадна в нея, ABS ще ме държи на повърхността или няма да позволи бъда заровен надълбоко.
Не знам дали ви казах, но краката ме болят ужасно, а спусканията стават кое от кое по-хард и по-екстрийм.
На другия ден времето е копи/пейст от предния ден. По-късметлийско не сме си го и представяли. Излитаме в 9 ч, все едно вече сме с редовен полет. Мислим, че вече сме се наситили на гледки и преживявания, но уви.
Започват спускания по склонове, чийто релеф мога единствено да оприлича като взет назаем от луната . И наистина - представете си кадри оттам, ама в негатив, който е изцяло бял. След това го наклонете на 75 градуса. Поръсете го с 5 метра прах за пране. Ей по такива склонове се носим, и то с километри.
Ако искаш да знаеш дали един ден е бил добър за хелиски, то трябва да разбереш колко метра vertical drop си минал. Над 7000 м за един ден е просто чудесно. Нашият ден обаче завършва с 16 000 м., което ще рече, че сме слезли почти два пъти от Еверест до нивото на Индийския океан. Този ден изминаваме 80 км (това е разстоянието от София до Пазарджик) само по "пудра" - недокоснат пухкав сняг само по девствени склонове. Прекарваме общо 10 часа в планината, като средно сме се движили с 57км/ч. Всичката тази информация надлежно е свалена от специалните ми очила ала Джеймс Бонд с вграден GPS, незабравим подарък от Ицо Манов-Тавана.
И точно когато си мисля, че няма вече какво да ме изненада в пейзажа, кацаме на един зъбер, от който отвесно се вижда залив на Тихия океан, ама ей така, все едно ти е в краката. Като че ли си на балкона на много висок етаж в някой хотел на първа линия на морето, ама наоколо има 5 метра сняг. Спускам се надолу, почти отвесно, свличам сняг със ските и той пада в океана. Толкова е стръмно, но като набера скорост, си казвам: какво пък толкова, най-много да пльосна в океана. Спирам ските със зор на 15 метра от водата, там, където нашата желязна птица с перка си бе избрала място за обяд.
Докато сваля ските, някои вече са успели да се разхвърлят и да се потопят с юнашки вик в 6-градусовите води на Тихия океан, на място, където може би часове преди нас лавина се беше спряла в океана и количество разпръснати снежни буци се виждаха под водата. Следва поредният пикник - горещ бульон, сьомга, ама с кървавочервен цвят, колбаси, сирена, руски черен хляб и сурови зеленчуци. За десерт бисквити, черен шоколад и чай.
Денят тепърва започва, а ние сме се разцепили от каране. Дали ме болят краката ли? Не са спирали. Според мен са ме обявили за терорист и само си търсят повод да ме предадат на някого, и то дори без награда. Всяко мускулно влакно на бедрата ми е обявило революция и джихад едновремено и се бунтува яростно като несправедливо задържан арестант, чиито законни24 часа зад решетките задържане са изтекли. Следват още суперкрасиви спускания на фона на Тихия океан. Усещаме, че караме по изстинала лава, завита с 5-метров юрган от сняг. На места се виждаше как скалите дишат и дори пара излиза от тях.
След това не само летим над кратера на действащ вулкан, бълващ тонове пара и кои знае какво още, носещ звучно име като на генерал от Червената армия - Мутковский, но и кацаме на ръба му. Започва спускане, което няма как да се забрави. Всичко около мен е в пара, минавам през топли облаци, мирише на сяра. Карам ски, а все едно съм в парна баня.
Допреди 2 години на дъното на вулкана е имало езеро, което обаче при поредната вулканична или сеизмична дейност в района е изтекло през отворилия се процеп в кратера. На това бивше дъно сега ни чака хеликоптерът. Снегът е с жълтеникав оттенък, не съм го пробвал на вкус, защото знам основното правило в планината: никога не яж жълт сняг! Но това жълто е от друго. Парата, която бълва вулканът, ведно с всичките си елементи от таблицата на Менделеев полепва по снега, придавайки му чудноват цвят.
Остава последно спускане към типично руско селце с не повече от 10 къщи. Правим си барбекю на снега. Хеликоптерът е кацнал до един естествен огромен вир, образуван от термален извор. Събличам се и цопвам в 40-градусовата натурална вана. Мисля, че това е моментът, в който крачетата ми гласно ми благодарят и може би дори малко ми простили. Миризма на сяра се преплита с тази на печащи се калмари. Заобиколен от 3-4 м сняг, лежа във водата, наблюдавам я откъде извира и премислям всеки момент от деня. Часът е 7 вечерта, а слънцето пече, все едно е 2.
На връщане към хотела на никого не му е до приказки или майтапи. Всеки се е умислил и с блажена усмивка си припомня моменти и гледки от деня. Накрая пляскхме на целия екипаж и най-вече на водачите. Някой от руснаците домъква огромен 10-килограмов камчатски рак за вечеря. Дали е бил радиационен, ще разберем, ако се прибера с поникнала коса или поне светя в тъмното.
Дали споменах, че ме болят краката?!
СТОЯН РЪТКОВ
в-к 24 часа
Понеделник, 30-ти Януари 2012
Няма коментари:
Публикуване на коментар