Превземането на кораба „Радецки“ в спомените на капитана Дагоберт Енглендер

Автор: Илиана Иванова, Изгубената България. Снимки: lostbulgaria.com

В деня, в който всяка година отдаваме почит към паметта на Христо Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България, ще ви предадем разказа от първо лице на капитана на кораба за този исторически акт. Спомените са публикувани в списание „Златорог“ през 1922 г.

Параходът "Радецки"

„На 29 май 1876 г. пощенският параход „Радецки“ на Първо императорско и кралско частно дунавско параходно дружество пътуваше по обед между Рахово и Лом-Паланка. Беше третият ден на пътуването ни от Галац за Оршова. Ний акостирахме на всички пристанища без да се забележи нещо особено. В Гюргево, наистина, имаше по-голям наплив от пътници, които извънредно много бързаха. Това се обясняваше обаче с извънредно голямото закъсняване на турския пътнически параход.
Към обед съдържателят на параходния бюфет ни съобщи, че във II-ра класа били съгледани няколко пътници с оръжие. Понеже подобно нещо беше нарушение на правилника, заповядах на контрольора да направи нужното, а сам побързах да отида след него, за да наблюдавам лично предаването на оръжието срещу разписка. В палубния салон на II-ра класа всичко беше в ред. Никой нямаше оръжие. Пътниците спокойно и неприлично предявиха пътническите си билети. Същото сториха и ония, които срещнахме на стълбата към мъжкия салон. Когато обаче се приближихме до вратата, оттам излезе един човек с военна шапка. Отвътре чувахме високи гласове. Поканен да предяви пътническия си билет и да предаде намиращия се в ръката му револвер, той отвърна: „Моля тук е тъмно“ – дръпна се крачка назад, силно открехна вратата и ни каза да го последваме в салона , като вървеше при това гърбом.
Тук ни се представи наистина една изненадваща гледка. Върху масата в ъгъла имаше оръжие и снаряжения, с които последните 6 – 8 души, застанали около нея, се канеха да се въоръжат. Развълнуван от всичко това, и като разбрах, че тук става нещо, аз извиках високо, за да скрия вълнението си, че на борда носенето на оръжие е забранено и че всичкото оръжие трябва да се предаде. В тоя момент човекът с военната шапка заключи вратата, тъй че аз се намерих вътре, а контрольорът вън, и докато другите ме заобиколиха, извика: „Г-н капитан, оръжието няма да предам. Ний сме 200 души и параходът е в наша власт.“
Той говореше свободно немски. В това време се чу един ужасен тропот откъм палубата. Отчасти, за да разбера причината му, отчасти, за да мога да изляза от засадата, в която бях попаднал, и най-сетне, защото все още мислех, че искаха само да ме уплашат, отвърнах: „Е, ще видим още! Да идем горе!“
За мое учудване, не ми се направи никакво възражение. Българите сигурно знаеха, че знакът за въстание е бил току-що подаден и също са искали да бъдат на палубата. Те, разбира се, ме последваха по петите, вероятно, за да ме конвоират. „Да идем горе“ – и ний се впуснахме всички горе на открито.
На палубата се откри една неописуема гледка. Същите тия лежащи тук по-рано пътници, които изглеждаха безгрижни, бяха всички на крак и бързаха да се въоръжат. Те бяха разтворили багажи и товари, като в повечето случаи бяха строшили само капаците им, и предаваха изваденото оръжие от ръка на ръка. Също и униформи, които веднага биваха обличани. Преминавайки с един поглед, видях как другите пътници уплашени се криеха из всички ъгли.
Но защо вторият капитан не беше на поста си на комендантското мостче? Когато преминах помещението за огъня и горните отвори на машинното помещение, видях, че и долу при машините имаше вече въоръжени хора. На уплашения главен машинист, който гледаше нагоре, бързо извиках да изпълнява само дадените с моя глас команди и чух още неговото „All right, sir“. Със следните няколко стъпки се намерих в I-ва класа пред палубния салон. Видях притиснат до стената от заобикалящите го въоръжени хора втория капитан Дойми. Той държеше в ръката си лист хартия и не можеше да мръдне от сложените пред гърдите му и насочени към него пушки. Като ме съгледа, той посочи с крак към мене и извика със своя тъй слаб за един толкова едър човек глас: „Ето коменданта. Към него трябва да се обърнете.“

Капитанът на "Радецки" - Дагоберт Енглендер

В миг те оставиха на мира Дойми, хванаха ме и силно ме притиснаха към стената, тикнаха ми късчето хартия в ръката, и насочиха пушките към мене. Някои от близкостоящите опряха поставените щикове на гърдите ми. При това някои от водителите, особено един със златни ширити на униформата, със шарф и калпак, ми кряскаха и ме улавяха честичко и грубо. Това така ме наскърби, че и аз, обърнат към човека, който говореше немски, извиках високо и с искрящи очи: „Какво е това отнасяне? Мисля, че не съм между разбойници, и какво искате най-сетне от мене?“. Инстинктивно – защото нямах много време за мислене – бях намерил подходящия тон. Ако бях малодушен, като Дойми, щях да бъда и аз като него третиран. По тоя начин обърнах вниманието на оня, който говореше немски. Той каза на войводата да ми се съобщи какво искат от мене. Благодарение на него блъскането и тласкането на моята личност и ударите върху гърдите ми престанаха. Посочиха ми написания лист в ръката ми. Макар че бях много развълнуван, за да мога да чета в такова състояние, опитах се да надникна в него. Шумът на палубата, крясъците на предводителите, особено грубите думи на войводата, ме накараха да се откажа от това. Ръката ми падна. За щастие, от говорещия немски узнах с няколко думи това, което липсваше в ръкописа, но което беше за мен най-важното, а именно, че се иска да стоваря хората на един пункт, наречен Козлодуй, или по-право – малко над това село, но по възможност по-далеко от турския пост, разположен над него. Чудовищността на това искане ме накара, въпреки опасността на положението ми, да почна да ги разубеждавам. В замяна на това предложих им да слезнат на срещуположната румънска страна, дето се товареха гемии, с чиито лодки можеха после да се прехвърлят.
„Не там, а в Козлодуй!“ ми извикаха те и пак почнаха да ме блъскат и тласкат.
Моето предложение да ги заведа, без да се спираме на някое пристанище, направо в Радуевац, беше бурно отблъснато. Говорещият немски вдигна спусъка на револвера си, опря го на дясното ми сляпо око и извика възбудено: „Нашата последна дума предстои! Предстои ни да убиваме турци. Какво значи, че сме убили един човек повече. Решавайте!“
Въпреки голямото ми душевно напрежение, опитното ми ухо беше доловило от няколко минути една промяна във вървежа на машината и блуждаещия ми поглед откри в помещението на кормилното колело един българин, който ми напомняше на поп. Той, значи, беше дал заповед на машината и тъкмо прикрепваше едно българско знаме върху един стълб на капитанската палатка.
Параходът едвам се движеше вече против течението. Зад нас водата край ниския бряг, разстилащ се далеч край реката, е съвсем плитка. Ако при такова препятствие заседнем? Ако ни завари така закъснелия турски параход, който също носеше на борда си войници? Ще имаме кървава баня. Или пък българите ще доближат парахода до брега, дето, управляван по невежествен начин, може да потъне и да причини нещастие на пътниците. Като исках да спася положението, със съзнание на верно изпълнен дълг и вече в последната минута, аз им заявих, че ще ги отведа до Козлодуй и ще ги стоваря там. Те веднага се отстраниха от мене и свалиха оръжието. Чу се едно мърморение…  „Но под едно условие!“. Нови мрачни погледи… „Във ваш собствен интерес, и за да се избегне всяко забавяне при акостирането ни, е да не забележат турците блясъка на оръжието и големия брой униформи, а също и българското знаме.“ Затова аз поисках нито един от въоръжените да не се показва на борда. След известно колебание, те заявиха, че са съгласни с това. Много мъка и придумвания трябваше да положа, за да накарам попа да прибере знамето. Най-после с хитрост сполучих. При мене на командантското мостче остана с револвер в ръка само един българин, който познаваше местността.
С него и с Ботев на палубата, определихме точното място на брега, дето трябваше да се спрем. След това аз освободих хората си от помещенията, дето бяха затворени, и им заповядах да направят всичко необходимо за акостиране.

Христо Ботев, заснет около 1868 г.

Наближавахме вече. Напрегнах всичките си чувства и се предадох на деликатната маневра: да регулирам силата на машината и посоката тъй, че параходът със сондиране да стигне сушата без да се повреди носът му; да се прикрепи достатъчно здраво, тъй че да не се повреди от движението, а след това също така невредим да може да се отдели от брега. Слава Богу, всичко мина чудесно. То беше един тържествен момент.
След като, преди докосването на брега, машините бяха поставени за 30 секунди на „стой“, възцари се безмълвна тишина. Всички притаиха дъх. Щом се чу тътренето по пясъка, чуха се радостни гласове. Най-сетне „Радецки“ се закрепи. Мостчето биде извадено със светкавична бързина и българите в непрекъсната редица заслизаха бързо на брега. Там те паднаха на земята и почнаха да я целуват. Внезапно се чу вик: „Turzi bre!“ и наистина ний видяхме, как бързаха към тях войниците. „Как смее австрийският параход да спира тук!“, сигурно са си мислили те. Но сигурно не очакваха подобна среща. Попът вече беше ги видял. Той изпусна знамето от ръката си,коленичи, прицели се върху турчина, който тичаше напред и размахваше пушката си (по всяка вероятност някой подофицер) – паф!, и той беше вече прострян на земята. Останалите се обърнаха и избягаха.
От борда също бяха почнали веднага да стрелят. Когато се чу викът „Turzi bre!“, българите се впуснаха още по-бързо към брега.
Моите матроси, в по-голямата си част сами славяни, помагаха при разтоварването на хранителните припаси. Българите се изкачиха нагоре и образуваха една доста силна група около предводителя и знамето.
Аз изкомандвах на машината „Назад пълна пара!“. Отначало колебливо, а после все по-сигурно, славният „Радецки“ се отдръпна от брега, поправи се с кормилото и ний пак влязохме в своя курс.
Няколко българи замахаха на моите матроси, които ги поздравяваха. Изведнъж цялата група борещи се за свобода българи извика: „Ура, Франц Йосиф! Ура, Андраши!“ и след малка пауза: „Ура, капитане!“  Тъжно усмихнат от това толкова ласкателно за мене съпоставяне, аз им благодарих, като размахах три пъти фуражката, което всеки път се придружаваше с „Ура!“ от моите хора.
След това видяхме как българите се изкачваха все по-нависоко, отдето се изгубиха от погледите ни в полето.
Тъй като палубата беше осеяна с безброй дрехи, парцали, късчета хартия и дори с разпръснати муниции, заповядах да се съберат тия остатъци в един голям сандък и да се адресират до Дирекцията.
За жалост, тоя сандък в бързината не е бил снабден от контрольора с пътни документи и в Турну Северин е бил предаден на тамошния агент на Дунавското параходно дружество срещу проста разписка в параходната книга и никога не е бил получен във Виена, а въпреки незабавното и енергично предписание, се загуби.
Във Виена едно хилядно множество очакваше „Радецки“. Всяко око беше насочено към мене. Но макар че Лом-Паланка беше вече телеграфирала, че откъм изток се виждали облаци дим и всички знаеха, че бях стоварил възстанници на брега, не чух нито едно от ония обидни празни имена, които ми бяха прикачени другаде.
Пръв дойде на борда нашият консул. „Какво сте направили, г-н капитан?“ – попита той с укор.  – „Стоварих около 200 души въоръжени българи при Козлодуй, след като с оръжие ме принудиха да го направя“, отвърнах аз. Консулът се обърна, видя строшената врата на моята кабина и каза поразен: „Да, това е вече съвсем друго! Но пашата иска да закарате там турски войски.“ Аз решително отказах.
По заповед на Дирекцията, за да се състави подробен и строг протокол, „Радецки“ се извади от съобщителната служба, а аз бях повикан във Виена.
Един човек, който стана впоследствие министър, ме укори. „Ако не бях стоварил тия хора, щях да бъда застрелян“, отговорих аз. „Да, в такъв случай по-добре щяхте да направите, ако бяхте оставили да ви застрелят“, каза г-н фон К. А.
Нашият незабравим директор Мартин Ритер фон Касиян ме прие най-приятелски. Даде ми да разбера, че дружеството е доволно от моето държане и веднага ми съобщи, че с оглед за сетнешни евентуалности, възнамерявали за лична моя сигурност да ме преместят в горния Дунавски участък.
Молбата ми да ме оставят на „Радецки“ видимо зарадва г-н фон Касиян и биде удовлетворена.

Първият знак, поставен през 1887 г. на мястото при Козлодуй, където Христо Ботев слиза с четниците си

Бързо се върнах пак назад в Оршова, за да приготвя „Радецки“ за следващото пътуване.
Тук, около 12 дена след онова разтоварване, чух че всички българи били избити. В турските (българските) станции от двете страни на входовете имаше набити на дълги пръти по 6-8 глави с фуражките, които в по-голямата си част носеха още пътническите си билети. Ужасно! Отвратително!
Тия възстанници от „Радецки“ бяха повечето необучени хора, съвсем незапознати с огнестрелното оръжие. Това личеше от спонтанното стреляне с пушки на борда, дето задълго още се виждаха следите от това. Някои от тях бяха доста мълчаливи и мрачно настроени. Но предводителите не ги оставяха да мислят за жените и децата си. Те улавяха хората с две ръце за лицето, галеха ги и им вдъхваха отново кураж.
Но ако шансът на тая шепа хора, които дори не бяха успели да се обучат за борба с турското владичество, беше почти безнадежден и, ако, както чух, населението тогава не се присъединило към тях, а ги оставило на произвола на съдбата, те все пак бяха герои, достойни за верната памет, която отечеството им е запазило за тях.
От това време произлиза високото уважение, което храня към българите.“
Дагоберт Енглендер
Със съкращения от сп. „Златорог“, кн. 3-4, 1922 г.